Имало едно време, една малка черна муха. Съвсем в духа на очакването, тя се намирала заклещена между две стъкла. През едното се виждал уютният дом, а през другото- хладната зима навън. И двете били както много близо, така и много далеч. Мухата се блъскала ту в едното, ту в другото стъкло, но не можела да влезе нито в единия, нито в другия свят. Нито топлината на стаята я стигала, нито външният пейзаж я докосвал с бледите си пръсти.
Мухата не помнела как се озовала в тази ситуация. Сякаш невидима ръка в невидим час я бе поставил там- на границата между тъмното и светлото, между безкрайното и малкото.
Те понякога разменяли местата си- нощем стаята угасвала, а уличните лампи блесвали по белия сняг и външният свят заприличвал на приказка. Мухата трепвала безпомощно с крила, издигала се на определена височина, но така или иначе, не можела никъде да стигне, изнемогвала и кацвала немощно между прозорците. Видими, но недостъпни- такива били и двата свята.
Веднъж, в нея се вперили две големи, учудени сини очи. Дълго я гледали и това се сторило излишно досадно на мухата, като се имало предвид цялата ситуация на нейната безпомощност.
- Стига си мислил мъдрости, Владиславе!- избръмчала тя към момчето- Работа те чака... И се обади на Марио! Непрокопсаник с непрокопсаник! Не си уредил собствения си живот, а нищиш космоса на малка мухица като мен!... Между другото, тъй и тъй си тук, вземи отвори прозореца и ме пусни навън!
- Навън или вътре в стаята?- попитало момчето.- Уточни се, защото посоките са относителни понякога.
- Ще ми се много да литна към белия сняг!
- Ще измръзнеш, както си във въздуха!
- Е-и? Моят живот е това, кратък е! Тук на границата, аз имам пълното право да взимам решения!
- Не. Нямаш. Решението взимам аз, който съм ИЗВЪН границата.
Момчето се ядосало на самонадеяната муха и не я освободило. Не махнало даже и пресъхналия й труп, когато тя умряла там, между двете стъкла, между безкрайното зимно пространство и тясната стаичка, пълна с книги.
Защото поуките и символите са пълни измислици.
