Защо, защо е невъзможно?!...
Ето, ето тук, сега, на полъх само от очите ми - пред мен си! Косите ти чертаят тялото, миглите ти хвърлят тъмна сянка - черна е като сърцето ти. Пред мене си. Ти дишаш. Топла, жива! Ти дишаш и твоето ухание е сладък сън. Но ти не си. Не си. Не си... Значи бих могъл... да те прегърна?
Бих могъл да те прегърна! Топла, истинска... Гушни се в мен, заспи. Бих могъл да се заровя в косите ти, бих могъл от теб да дишам само и да не умра. Бих могъл да плъзна дланите си в твоите... Пръстите си да вплета в твоите бели пръсти, очите ти - със свенливост на дете - да зацелувам, за да не сънуваш черни сънища, да станат бели миглите ти - крехка скреж! Лицето си да галя в изящните ти скули, коприна цяла си, косите ти през моите пръсти, гальовно да се наведат, косите ти да търсят моите, в звездна паяжина ще се сплетат.
Защо, защо е невъзможно?...
Прегръдката ми лъха страх, нали? Устните ми са повехнали цветя, когато се опитат да целунат. Бликат скръб очите ми, как тъжно е, че сега си топла, как тъжно е, че дишаш още, а често виждам, че сме хладни, бездиханни. Че спиш с мен последния си сън. Че твоите сини пръсти са се впили в моите сини пръсти и ако посмее някой да ги раздели - ще се счупят, както биха се откършили пръстите на крехка статуя.
Защо, защо е невъзможно?
Раменете ми болят от недокосване. Кожа на мъртвец е кожата ми. Нежни са ръцете ми, познават самотата в най-изящните й линии... Нежни са ръцете ми, как ще те докосна?
Прегърни ме.
Прегърни ме ти.  Да се изгубя. Прегърни ме ти и ще заплача. Прегърни ме - нека с горещите сълзи да бъда стоплен. Прегърни ме - като да сме пред последния си дъх. Прегърни ме, сякаш казваш "сбогом". Прегърни ме - плач съм в твоите обятия. Прегърни ме. За да изгоря.