Някъде през есента е.
Ден без слънце.
Небето е сиво от край до край.

 
Този залез  е наш
и не трябва да бягаме

Замлъкнаха лепите.
Небето сиво – също замълча.
Окъпа се в сълзи светът,

 Тялото ми е роса в хладна утрин,
стъклена и крехка,
по която паяжини ще изплетат

 Отне ти Го -
замята, която все с еднаква жадност
ще поглъща

 
 
Из въздуха дори не се усещаш.

 Измисленото езеро блести от отражения,
зад жегата - приведена и златна,
натежели сградите топят се в сивота.

...Но ставаш странно сладък, щом си кажа, че си мой - непокътнат, непомислен, немечтан от друг; дори и лекокрилата ти свобода не може да се мери с отровата на тази сладост.
А толкова обичам, когато си свободен - спокоен и замислен, вгледа...

 Съществува ли, кажи ми,
чистата любов, вечната любов
или това е сън прекрасен,

 Живея в сърцето на девица,
с нежен смях изгубена в мъглите,
видение с кожа млечнобяла,

 Защо си в скръб потънала?
Очите ти са сини като остроликия октомври вън,
ръцете ти са слаби

Защо, защо е невъзможно?!...
Ето, ето тук, сега, на полъх само от очите ми - пред мен си! Косите ти чертаят тялото, миглите ти хвърлят тъмна сянка - черна е като сърцето ти. Пред мене си. Ти дишаш. Топла, жива! Ти дишаш и твоето ухание е ...