замята, която все с еднаква жадност
ще поглъща
внезапните, лъчисти дъждове
и слънцето, което със сухи устни
я допира…
Той лежи в бял ковчег.
Ръцете му – върху гърдите
(а някога връз тях лежеше ти,
заспала сладко
и мечти по миглите ти бяха
като прашец от фея).
Червеи в златните Му къдри.
Пръст по устните заспали.
Проклятие е, че помниш
всичките внезапни дъждове
и вместо червеите тлъсти,
сребърни игли играха
по неговите къдри.
Две деца, които скачат в локвите
или се смеят, хванали ръце във въртележка.
Но не питай ти земята,
а небето питай -
къде ли е сега душата,
която галеше те с обич пъстроока?
Небето питай и се взирай -
онзи облак там, нима не е легло от пух?
Не може там да е заспал -
сред гробница от кости и забрава…
***
Навлече бялата Му риза.
И сякаш беше втора кожа,
сля се с нея… И заплака.